Балконът на къщата-музей на Иван Вазов.

Балконът на къщата-музей на Иван Вазов.
14 юли 2020

Балконът на къщата-музей на Иван Вазов. От този балкон Вазов е произнасял много речи. 

През 1920 г., когато се отбелязвали 70 години от рождението му и 50 години творческа дейност, той произнася следната реч:

“Ваше Величество, почитаеми госпожи и господа,

Празнувам своя 50 годишен писателски юбилей в скръбни за отечеството часове.

Присъствувам дълбоко развълнуван на едно тържество в моя чест, когато България е облечена в черно, когато още зеят раните й от жестоката и велика борба, в която бе сломена.

Провидението ми продължи дните до днес, за да изпитам нравствените страдания, каквито рядко се падат дял на човека, да почувствувам и аз съкрушителната тежест на кръста, който носи целият народ.

И ето защо, нека го кажа открито, аз дълго се питах, имам ли право да празнувам. Трябва ли да допущам да се дига шум от ликование около моето име в тия дни на народна тъга? Но един таен глас ми шепнеше: „Този юбилей не е само твой, а е празник на българския духовен напредък, празник на народа. Нека внесем в наболялата му душа една луча от чиста радост!“

Госпожи и господа, преди 25 години аз бях честит да празнувам първия си писателски юбилей. Тогава бяха ясни и мирни за България дни. Аз бях обсипан с най-ласкателни почести, скъпият спомен за които и днес е пресен в душата ми.

Нужно ли е да ви казвам, колко днес съм потресен от силни вълнения, как съм честит, като виждам, че съм запазил и в това тежко време на съмнения и разочарования добрите чувства на моите съотечественици, като се виждам предмет на още по-голяма любов, обласкан, претрупан от знакове на всеобща почет и признание?

Тая любов е навсякъде, дето туптят български сърца. Аз я виждам тука във вашите очи. Аз я чувам във всички училища днес, дето моето име се произнася и за мене се говори. Тая любов виждам в душите, които тя обединява. Аз я чувствувам, аз я улавям във въздуха на България. Тоя благороден изблик на съчувствия от всички среди на българския народ е за мене една изненада, защото аз съм го очаквал.

Аз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешния тласък, подчинявайки се на неутолима душевна жажда, да служа на истината и красотата. Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославих нейната божествена хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вглъбявах в историята й, защото бях пленен от величието на нейния минал живот, в епохи далечни, когато тя даде на славянския мир светлината на словото и малка сравнително трябваше да води вековна и гигантска борба за своята независимост и за постигане на своите идеали; възпях нейните идеали, защото бяха свещени.

Свидетел, очевидец на страшните й борби, на големите й страдания, на безкрайната й слава, увенчала челото й чрез нечуваните и геройски усилия на нейните здрави духом и физически синове, аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ.

И всичко това изразих в моята песен. Аз не изпълнявах дълг, за да мога да очаквам одобрение. Не извърших някакъв подвиг, за да ламтя за венци. Работих не за награда.

А аз получих награда преди днешната. И знаете ли, каква бе тя?

Тя състоеше — извинете ме за тая нескромност — в ония хубави мигове, когато чувах старци да ми казват: „Синко, това което ти писа, сякаш, че го изтръгна из нашата душа“; когато срещнех на улицата войници отпускари — герои на 20 сражения — и те идеха да ми целуват ръката; аз чувах привет от пламенни младежи: „Учителю, ако обичаме България, ако вярваме в доброто, на теб най-много дължим това; когато виждах от прозореца си, че ученици, дошли от далечни краища на България, се трупаха пред дома ми и си казваха: „Тук живее той“

Пред тия простодушни, безизкуствени, случайни разтваряния на живата народна душа, аз се просълзявах. И съзнанието, че съм бил полезен на България, за мене беше най-голямата награда. За друга не мислех.

Госпожи и господа, споменах за моя пръв юбилей, и душата ми се изпълни неволно с радост. Изпълням се с радост, като виждам грамадната разлика между онова, което имахме преди 25 години, и това което имаме днес, като виждам постигнатия културен напредък при едно ново, порасло, отзивчиво общество, съзнало великото значение на духовните ценности за живота на един народ.

Да! Напредък огромен във всичките области на нашия духовен живот: в наука, в книжнина, в образование, в изкуство, па и във всички отрасли на човешкия труд, въпреки незгодните условия на нашия обществен живот, въпреки бурните години що преживяхме, дори и при нещастието, което ни сполете.

Един небивал развой на духовна мощ, един разкошен разцвет на дарби и вдъхновения, разцвет богат с обещания и надежди за още по-хубави постижения.

Ние може да се поздравим с рояк млади дарования, внесли в съкровищницата на българския дух ценни приноси, с които би се гордял и един народ по-далеко отишел в развитието си. Ние вече познаваме, обичаме куп имена на талантливи работници по книжовното поле. Те разшириха границите на нашата мисъл и дадоха нови форми за израза на идеите и вдъхновението, откриха звуковите и вътрешни богатства на нашия прекресен език, станал вече годен за предаване най-тънките движения на мисълта и чувството; изкуството, музиката, живописта, ваятелството, театьра — тях ги застъпват днес високо даровити художници, истинска слава за един просветен народ. Ние се гордеем с тях, ние ги ценим, ние ги любим.

Подчертавам тоя подем на напрегнат културен живот, понеже той е едничкото утешително явление в днешната наша скърб. Той изтъква силата и богатото съдържание на българската душа. Покрусен от злата съдба, нашият народ пак пази в гърдите си непресушим извор от енергия, както пази и неизчерпаема физическа мощ. А такъв народ, доказал по полето на мирния труд, както и по други полета, своята несъкрушима жилавина и жизнеспособност, може с доверие да гледа на бъдещето.

Да, аз вярвам в бъдещето на нашия добър и честен народ, на нашия хубав народ. Звездата на Бьлгария, сега затъмнена в облаци, пак ще изгрее над живота й.

Госпожи и господа, аз се отклоних малко от целта си, а тя беше да излея ония трепети, които изпълнят, които раздрусват цялото ми същество. Но напразно бих се силил да предам с думи светата радост в душата си и моята безкрайна благодарност за почетта, с която съм удостоен — почет велика, каквато не смее да мечтае дори най-разюзденото честолюбие на частно лице. Човешката душа побира цял свят велики чувства, ала човешкият език е ограничена, недостатьчен да ги изрази.

Ваше Величество, силно сьм покъртен от високата чест, която ми правите с приветствието си, подчертавайки единението си с народната душа. Моля ви да приемете израза на моята почтителна и глъбочайша признателност. Тя става още по-голяма поради най-високия знак на държавно отличие, с който благоволихте да ме почетете.

Аз съм трогнат, умилен до сълзи от благородните излияния на топли български и човешки чувства на всички ония, които ме поздравиха.

Късото време не ми позволява да говоря поотделно и надълго. На представителите на просветата и културата изобщо ще кажа: „Братя, обичам ви, почитам ви. Вие сте мозъкът, творческата мощ на България, живо въплощение на нейната енергия по светлото поле на прогреса. За мене е било винаги голяма чест да се броя във вашите редове“.

На представителите на родната ни войска ще кажа: „Герои, покланям ви се! Вие и вашите бойни другари от запаса сте яката десница на Бьлгария, дъсчицата, която увенча главата й с неуведаема слава. Вие завещахте на вековете всички примери от самопожертвуване и героизъм. Вие бяхте и ще бъдете крепостта на България. Покланяме се и пред паметта на героите, паднали на бойното поле за отечеството – свещенни жертви на свято изпълнен дълг.“

На вас, жални еднородци от Македония, Тракия и Добруджа, остали извън границата на България, чеда разделени от любимата майка, плачеща за вас, които днес тъй трогателно ме приветствувате, ще кажа: „Мили, наскръбени братя, целувам ви мъченишкия венец. Твърдост, кураж! Неправдата не е трайна, триумфът на насилието е къс. Траен е само триумфът на разума, на съвестта, на справедливостта. И той ще настане!“

Считам за особен дълг да благодаря на почитаемия министерски съвет и на господа народните представители за вниманието, на което бях предмет неотдавна от името на държавата и народа, внимание необикновено, пръв път оказано на български писател, на българската книжнина. Аз им благодаря и от нейна страна.

И вам, господин министре на народната просвета, комуто се дължи благородният почин за горния акт, моята гореща благодарност. Вашето живо участие, изразено тъй красноречиво и словом и делом, ме трогва до глъбините на душата ми. Ценящи възпитателното значение на празненства, като това, вие в голям размер сьдействувахте за неговия блясък и тържественост. Благодаря.

Уважаеми граждани и гражданки, почели с присъствието си това тържество, във вашите съчувствени погледи, в приветливия израз на вашите лица, аз чета колко ви съм близък и свой. Аз се чувствувам тъй честит в тая топла атмосфера от симпатия и любов! Приемете моята признателност за тая чест и за светлите преживявания, с които зарадвахте и озарихте моята наскърбена до вчера българска душа.

На край изпращам сърдечна благодарност и на всички сърца в Бьлгария и на чужбина, които в тоя велик за мене ден ми направиха честта да си спомнят за мене и да ме поздравят: на нашето студенство в Берлин. Мюнхен, Дрезден, Милано; на господ. министра на народното просвещение в Полша, на представителите на чуждия печат и литература.

Почитаемо събрание,

Още една дума. Чувствувам, знам, че народът с чествуването на моята личност, чествува себе си, вярата в силите си, надеждите си. Душевно обединен в тоя час, той иска да намери една точка на опора за делото на своето ободряване; иска да докаже, че, въпреки всички пречки, той живее, че въпреки всички нещастия, той напредва; иска да подчертае, че той, който е дал култура на славянството, не ще загине, няма да загине; че той и в днешния тежък час пак пази в себе си високи добродетели и редки нравствени сили, които ще го поставят рано или късно на чело на културното движение на Балкански полуостров.

И мой дълг е в края на моя жизнен път, поради голямата вяра, която имам в бъдещето, да извикам на моя народ: „Не се отчайвай! Вярвай! Работи в братски сговор, със съединени сили“!

И уверен в несьмнения успех, аз извиквам с всичката мощ на вярата си и любовта си: „Да живее българският народ, да живее България!“

 

На 9 юли се навършиха 170 години от рождението на Иван Вазов. По този повод излезе новото издание на книгата “Иван Вазов и неговите близки” с автор Вера Вазова, племенница на поета, дъщеря на генерал Георги Вазов.

 

Поръчайте книгата сега с фиксирана доставка от 3 лева за цялата страна. Пратките се изпращат с куриерска фирма Спиди до посочен адрес или офис на куриера.

3 февруари 2024
Премиера на "Островът на безвремието"

Български културен център „Багряна“ Лимасол и Народно читалище „Пенчо П. Слвейков – 1921 г.“ София представиха „Вечери на кръста“. В препълнената зала се състоя и премиерата на романа „Островът на безвремието“ на Марио Лалчев.

прочети още
3 февруари 2024
Марио Лалчев в отместеното време

Книгата беше представена от водещата на Литературния салон „Вечери на Кръста“ Виктория Катранова: „Това е великолепен роман, който печели читателя. Марио Лалчев разкрива паралелен свят – мистичен и реален – през портала на времето и чрез литературните персонажи. Авторът е изкусен разказвач – има богати познания в различни области за живота, рисува майсторски с палитра от думи и всичко оживява пред очите ни“.

прочети още
14 юли 2020
На вниманието на всички сънародници в чужбина.

Вече можете да купите книгата “Иван Вазов и неговите близки” от „Българска книга зад граница“.

прочети още
10 юли 2020
Вече сме и в книжарница Нисим

Днес имаме още един повод за празник. Бяхме на гости при Ани и Нида в Nissim Bookstore.

прочети още
3 юли 2020
Генерал Георги Вазов в кабинета си в Одрин, 1913 г.

Мнозина го наричат героя от Одрин, но малко се знае, че в ранните си години е водел търговските тефтери на чичо си Кирко в Румъния...

прочети още
3 юли 2020
Иван Вазов и генерал Георги Вазов

Молебенъ надъ общите гробове на падналите герои при превземането Айвасъ-Баба при Одринъ.

прочети още
3 юли 2020
Иван Вазов и неговите близки

“Иван Вазов и неговите близки” е книга, която може да бъде описана само с една дума, съдържаща се още в заглавието. Тя е близка. Тя е позитивна. Написана, за да разказва истории и да запазва родовата памет. Пресъздаваща епоха. Чете се бързо и искаш непременно да препрочетеш някои пасажи отново и отново. Книгата е както за всички, така и много лична. Защото е плод на ярките и картинни спомени на Вера Вазова – дъщеря на ген. Георги Вазов и племенница на Иван Вазов.

прочети още
3 юли 2020
Семейство ген. Георги Вазови, 1912 година.

Семейство ген. Георги Вазови, 1912 година. На снимката: генерал Георги Вазов, съпругата му Мария, синовете му Александър и Димитър и дъщерите му Зорка и Вера (върху коленете на баща си).

прочети още
3 юли 2020
Иван Вазов, 1920 г.

“Когато биваше у нас или пък ние отивахме у него на гости, той винаги отделяше време за братовите си деца. Разпитваше ни за училището, изпробваше нашата интелигентност, изслушваше с удоволствие декламираните от нас негови творби. Никога не ни галеше, но биваше винаги ласкав и търпелив. Ние го обичахме и почитахме.”

прочети още
3 юли 2020
Генерал Владимир Вазов

Наричат го непобедения генерал. "Свалете знаменатa! Минава ген. Вазов – победителят от Дойран!" С тези думи е представен на парад в Лондон и историята се превръща в легенда.

прочети още
3 юли 2020
Къщата на генерал Георги Вазов, София

Бащината къща на Вера Вазова в София. Къщата се е намирала на ъгъла на “Гурко” и “Раковски”, построена през 1898 г. по план на генерал Георги Вазов в мавритански стил.

прочети още
3 юли 2020
Иван Вазов, проф. Иван Д. Шишманов и Хектор. 1913 г.

Иван Вазов много обичал кучето си, сивият булдог Хектор. Винаги били заедно. Ето един от спомените на Вера Вазова за него: “…Помня, че веднъж се разхождахме с чичо Иван в Градската градина.

прочети още
3 юли 2020
Иван Вазов между свои, 1882 година, Пловдив.

Иван Вазов между свои, 1882 година, Пловдив. Прави (от ляво надясно): братята Владимир, Иван, Георги, Борис Вазови и сестра им Въла Вазова. Седнали: Георги Хаджиниколов (вуйчо на Вазов), Съба Вазова, Кирко Вазов (чичо на поета).

прочети още
3 юли 2020
Семейна снимка, 1907 г.

Семейна снимка, 1907 г. От ляво надясно: ген. Георги Вазов, Христо Фетваджиев, Владимир Вазов, Иван Вазов, Никола Вазов, д-р Киро Вазов, Борис Вазов Седнали: Мария Г. Вазова със синовете си Димитър и Александър, Вълка Вазова-Фетваджиева, Мара Вл. Вазова със сина си Георги, Съба Вазова с внучката си Зорка Г. Вазова и Ана Вазова-Пачева.

прочети още
3 юли 2020
Паметник на Иван Вазов, София

Иван Вазов е роден през 1850 г. в китното градче Сопот. Расте като будно дете в патриархалното семейство на Минчо и Съба Вазови. От рано се увлича по писането, за което среща негодуванието на баща си и силната подкрепа на майка си.

прочети още